четвъртък, 15 февруари 2018 г.

Синьото мънисто - 3

към Синьото мънисто - 2


Финият свят

- Започваш ли да си спомняш? – усмихна се Балодис.
- О, да – грейна насреща й Сара. – Това е нашият свят и аз се върнах. Ти си моята наставничка. И аз те обичам. Обичам всичко тук. Толкова е хубаво да съм си пак у дома. Там беше... – тя смръщи чело.
- Не бързай – с повелителен жест я възпря Балодис. – Знаеш, че не е хубаво веднага да се започва с прегледа на задачата. Имаш право на заслужена почивка. Искаш ли да отидем при извора?
- Надявах се да го предложиш.
Изворът беше мястото, където се раждаха младите души. Всички обичаха да ходят там. Реката бе като огромна фуния, преминаваща по земната ос. Река от енергия. Представляваше невероятна гледка. В единия край се вливаше енергията, която бе готова да получи нов живот. Отделяха я звездите, полека-лека, докато изцяло станат част от реката. Всичко от материалния и нематериалния свят, което се нуждаеше от ново начало, отиваше там. Първо реката течеше бавно и спокойно. Уморено. Цветове, светлини, звуци и сили там се смесваха в невероятна хармония. Някъде се ръсеше червеникав звезден прах, другаде се точеше гъста тъмносиня материя с мекотата на кадифе. Огнени искри и елегантни ледени кристали съжителстваха безгрижно и радостно. Усмивки, шепот, взривове, отчаяние, тъмнина, мекота – всичко тук бе едно цяло. 
Постепенно реката забързваше хода си, завихряше и създаваше най-невероятни форми. Някъде се пенеше меко и гальовно, другаде образуваше водовъртежи или лудо се спускаше по прагове. Жителите на финия свят обичаха да се разхождат по бреговете й, да чувстват енергията, понякога да отдават по малко от собствените си сили в общия кипеж. Излизайки на полюса, реката изригваше като гейзер. Това бе краят й, но също бе и извор, така както началото й бе устие.
А това, което изригваше, бяха младите души, образувани във водовъртежите и праговете, събрали в себе си цялото многообразие на финия и материалния свят. Гледката беше неописуемо красива. Те се издигаха нависоко, после се разпиляваха във всички посоки, лудуваха и подскачаха, точно като деца, ликуваха, преизпълнени от щастие. Толкова много щастие имаше там, че всеки, постоял за малко при извора, после дълго време беше опиянен. Там всички ходеха да лекуват болките си, да търсят отговори на въпросите си, да събират сили за изпитания. Или просто да си починат.
Двете жени приседнаха до извора. Не говореха, а се отпуснаха и се отдадоха на щастието. Хората наоколо се усмихваха или направо се заливаха в смях. Някои се рееха във въздуха, други подскачаха нависоко като гумени топки, без да спират. Трети се разливаха и попиваха в бреговете, в растенията, после се събираха отново.
Малка блестяща сфера тупна между Балодис и Сара. Новородената душа издаде гальовен звук и се отърка в по-младата жена. Беше розова и гукаше. Сара погали душичката и й намигна: „Може някой ден да ти стана наставник”. Сладурчето се заля в гърлен бебешки смях и се изтъркаля нататък.
Балодис рязко вдигна глава, сякаш се вслушваше. След миг и Сара повтори жеста й. Двете се спогледаха напрегнато. После видяха Солриг. Беше сам.

България, по турско време

Влая метна през рамо вързопа с ризите и се запъти към потока. Босите й крака уверено тъпчеха прахоляка по пътеката. Силна и жилава, тя не усещаше тежестта на товара си. Слънцето прижуряше, затова момата побърза да се скрие в сянката на гората. Посрещнаха я птичи песни и отмаряща прохлада. Тя се усмихна и сините й очи заискриха дяволито. Подсвирна на гласовитото пиле, после му рече „Ето, сега ще те надпея”. Прииска й се да викне с цяло гърло, без да се страхува. Но дочу далечен конски тропот от пътя и се сви предпазливо до едно дърво.
- Чумичката да те тръшне – пустоса тя непознатия и навлезе набързо в дълбоката гора. Пътят беше главен, по него постоянно минаваха конници. Винаги бяха турски войници, българите нямаха коне. Но по-страшни от войниците бяха кърските разбойници. Те не се спираха пред нищо: убиваха новородени, отнемаха жени от мъжете им, насилваха старци и баби. Затова всеки знаеше: чуеш ли конски тропот – криеш се. Слава богу, никой не смееше да навлиза в тази гора. Всички знаеха за караконджула, който броди там. Виждали го бяха, плашеха му се. Само Влая не се боеше от тия от отвъдното. „Страшните са тука”, мислеше си тя.
Да бъдеш хубава мома беше проклятие. Тъй е било винаги и навсякъде. Хората не прощават хубостта. И животът не я прощава. А Влая бе родена красавица като капка. Такава и щеше да израсте. Майка й я гледаше ката ден и страхът й растеше. Знаеше, че такава хубост не е на хубаво и рано или късно щерка й ще бъде я открадната, я насилена. Тия работи ставаха често, че и с по-грозноватите. Времето вървеше, а майчиното сърце се свиваше в ужас.
Докато веднъж, както я гледаше, тя разбра какво трябва да стори. Грабна главня от огнището и я завря в лицето й. Остана белег, който прорязваше бузата на Влая, изкриви крайчеца на устата й и я направи да изглежда сякаш все се усмихва, ама ей тъй, насила. Но туй не стигаше. Когато Влая порасна, снагата й стана сочна и кръшна. Тогава майка й я научи да носи развлечени груби ризи, да ходи изгърбена и да накуцва. Като че ли помагаше, защото на петнадесет години девойката все още бе като волна птичка. До това време много други момичета от селото бяха станали играчка на минаващите аскери или пък бяха отвлечени за робини. А Влая стана друга. Обичаше да е сама. И единствена не се боеше от духа, който живееше в гората.
Срещала го бе. Знаеше, че е много тъжен. Душата му беше почернена и объркана, Влая усещаше това. Искаше й се да поговори с него, но той винаги изчезваше, щом тя се приближи. А вярваше, че няма да й стори нищо лошо. Влая знаеше, че понякога от мъка човек става звяр. Но не очакваше от караконджула да й навреди.
Хората от селото не знаеха, но тя беше виждала и други като него. Повечето не я и поглеждаха. Преминаваха край нея като мрачни сенки и се разтапяха във въздуха. Страшни бяха другите, които се опитваха да се прилепят и да смучат силите й. Те бяха наистина зли и студени. От тях я побиваха тръпки. Струваше й се, че искат да откраднат душата й.
Тогава започваше да пее. Постепенно разтрепераният й глас се успокояваше и набираше мощ. Дали песента им даваше това, което търсеха, или увеличаваше нейната сила, Влая не знаеше. Но знаеше, че винаги помага.         
Не всички същества от другия свят бяха лоши. Имаше игриви горски джуджета, които лудуваха на слънчевите полянки. Девойката много пъти се бе смяла от сърце на игрите им. Потокът имаше свой дух, който на шега пенеше водата, когато тя се къпеше, и караше мехурчетата да я гъделичкат. После й намигаше и се скриваше под някой речен камък.
Там, в гората, Влая се чувстваше на свое място. В селото, сред хората, често усещаше лоши или смутени погледи. Вярваше, че нищо не е сторила, но някак съселяните й знаеха, че тя не е като тях. Бояха се от нея, а дали заради белега и вечната крива усмивка, дали заради туй, що се криеше в очите й, не биха могли да отговорят. Но всеки от тях бе сигурен, че е по-добре да стои настрани от нея. Чак  когато си отиваха от този свят, миг преди да поемат към светлината, тогава разбираха, че девойката ги вижда и ги изпраща с добро. Някои, по-смели, й помахваха за сбогом и й се усмихваха. Други засрамено извръщаха очи. Но повечето бяха толкова омаяни от новите усещания, че едвам я поглеждаха и политаха нагоре.
Изпроводила в другия свят всички селски покойници, Влая на никого не беше казала за това. Само веднъж опита да утеши една майка, чието невръстно детенце бе умряло от шарка. Но щом я заговори, жената се прекръсти и бързо се скри в колибата си. Оттогава девойката никого не закачаше и очакваше в замяна същото от съселяните си.
Акранките й вече се женеха една по една. Поне тези от тях, които досега бяха успели да се опазят от насилието на поробителите. Някои имаха и рожби, които носеха в цедилки на гърба си на път за нивите. Всички бебета харесваха Влая. Майките им не гледаха на това с добро око. Но малчовците все я диреха. Допълзяваха при нея или пък беззъбо й се усмихваха отдалеч. Момичето им гукаше тихо. Не им говореше, макар понякога да й се струваше, че те знаят какво си мисли. Чинеше й се, че те могат да й кажат за другия свят, където отиваха мъртъвците. Но нямаше как да ги разпита. Щеше й се да има друг начин да говори с тях, но не го знаеше.  Затова не ги закачаше. 
Понякога Влая си мечтаеше за своя рожбица. Цял живот никой не бе поискал ласката й, добрата й дума. А тя ожидаше някому да ги даде. Не се надяваше някой момък от селото да я поиска. Но макар да не си представяше как, беше уверена, че някой ден ще люлее малко детенце на ръце.
Приседна на тревата. Ухание на горски цветя изпълваше въздуха.  Познаваше ги всички до едно, знаеше за какво са дадени на хората. Никой не й го беше казвал. Просто поглеждаше билката, докосваше я, вдъхваше я и тя вече беше неин приятел и й разкриваше тайните си.
В селото нямаше знахарка и хората понякога умираха мърцина. Веднъж Влая се беше опитала да предложи цяр на един тежко болен. Но жена му не й повярва и я прогони. Започна да я кълне със злобен поглед. Обвини я, че иска да отрови стопанина й. А момичето беше едва на девет години. Изплашено от беса й, то избяга в гората и не се върна два дни. Когато се прибра, свари погребение. Човекът се бе поминал.
Щом я видя, вдовицата я посочи с пръст, зави, залюля се, лицето й потъмня. После занарежда срещу й:
- Отвори се, земьо майчице, та погълни тая вещица, дето ми урочаса стопанина. Божкеееее, порази я с гръм, божке, убий  нечестивата, дето ми остави дечицата сираци!
Разрошена и зловеща, жената тръгна към нея. Девойката я гледаше с ужас. Тъкмо бе узнала истината. Покойният все още стоеше там и й обади, че жена му го е отровила с билки. Влая отвори уста да проговори, но тогава майка й я сграбчи грубо за китката и я завлече вкъщи. Спусна чергите на прозорците, залости вратата.
- Ама, мале, аз не съм... Тя беше, мале, отровила го е – опитваше се да обясни задъхано Влая.
Силен шамар я повали на земята. После майка й запуши устата й с парцал и изсъска:
- Да мълчиш! Дума да не си казала! Ще ни запалят заради тебе! Откъде ми дойде до главата, господи...
Хората познаваха злобния нрав на овдовялата и не дадоха ухо на обвинението. Или просто не посмяха да посегнат на Влая. Само започнаха още повече да странят от нея. Правеха се, че момичето го няма.


към страницата


вторник, 13 февруари 2018 г.

Синьото мънисто - 2

към Синьото мънисто - 1


Финият свят

            - Това ли е трябвало да стане? Или аз пропуснах нещо? – задъхано изрече Солриг, докато двамата с Балодис бързаха към входа. – Не очаквах от тях да натворят чак такива глупости. Ама наистина! Дано всичко се размине без сериозни последствия...
Балодис го погледна. Любимият й беше прекалено разстроен. Тя го спря с жест. Сетне с едва чуто измъркване прие формата на гълъбовосива персийска котка и се отърка в него. Солриг пое дълбоко дъх, наведе се и я взе. Тя се намести удобно и се сгуши в ръцете му. Останаха така известно време, докато Балодис усети, че в главата му вече не цари хаос. Тогава измърка:
- Да побързаме!
Двамата се издигнаха във въздуха и се превърнаха във феерични, блестящи облаци: нейния – гълъбовосив, неговия – слънчевожълт. Полетяха напред като ту преливаха един в друг, ту се разделяха.
По брега на езерото бяха събрани много като тях. Всеки очакваше някого, бил той близък или ученик. Мястото пулсираше от енергия, поело в себе си толкова много емоции. Балодис се изправи на ръба и погледна в бездънното изумруденозелено пространство. Видя обхваната от пламъци дървена сграда. Двама конници се отдалечаваха от нея, галопирайки. Водеха трети кон, а през седлото му бе преметнат човек, очевидно мъртъв или тежко ранен. От горящия обор се чуваше пронизително, отчаяно цвилене. Млада жена, облечена с мръсна, окървавена ленена риза, бе приседнала отстрани и наблюдаваше огъня. Беше подпряла брадичка на коленете си, юмруците й бяха здраво стиснати. Погледът й бе плашещо студен. Балодис потръпна вътрешно. Горкото момиче, страданието й бе голямо. Нямаше да е лесно. После се съсредоточи и започна да зове Сара.
Младата жена вдигна глава, сякаш стресната от сън. Усещаше повик, настойчив и странно познат. Не разбираше какво става, но знаеше, че трябва да тръгне. Осъзна, че предстои раздяла. Почувства болка, но зовът беше силен и не й даваше избор. Обгърна с поглед зелената долина и руините на дома си, после бавно, със съжаление, се заиздига във въздуха. Нямаше усещането, че се движи нанякъде, но виждаше, че догарящата къща става все по-малка. Целият й живот се отдалечаваше безвъзвратно. В очите й нахлуха сълзи.
Внезапно сякаш се оказа в тунел. Пътуваше по него с огромна скорост. Това ново преживяване я накара да забрави всичко друго. Беше страшно, но и прекрасно. В далечината пред нея изгря светлина. Помисли си, че сигурно отива към слънцето. Чудна работа, как така не я изгаряше?
После разбра, че това беше друга светлина, която ставаше все по-ярка. Беше гореща, но не с топлината на огъня, а с топлината на нежността. Привличаше я неудържимо, караше я да се стреми нагоре и нагоре. Онзи глас не преставаше да я вика. Ставаше все по-ясен. Беше мек и много красив. Обещаваше й покой. Беше глас на приятел и Сара от цялото си сърце пожела да стигне по-скоро при него.
Опиянена от новите усещания, девойката не забеляза, че сама се бе променила. Нямаше я грозната рана на шията й, лицето й бе чисто, ризата – снежнобяла. Кестенявата й коса се стелеше на меки вълни по раменете. Прекрасната светлина навлезе в нея и тя заблестя. Очите й сияеха, преливаха от щастие.
Движеше се през нещо, наподобяващо изумрудено зелена вода. После неочаквано зеленото свърши и Сара видя, че се намира в езеро. Наоколо имаше тълпи от хора. Изумена, тя се измъкна на брега и се огледа. Светлината беше навсякъде, светлината изпълваше този невероятен свят, който й изглеждаше познат и мил. Към нея се приближи красива жена с меки, гълъбовосиви коси. Тя протегна ръце и се усмихна:
- Добре дошла, Сара!
Знаеше, че я познава. Познаваше мястото, а също и хората, които се тълпяха наоколо. Но не можеше да си спомни нито едно име, не разбираше защо е тук и каква е връзката й с този чуден свят.
 После изведнъж светкавица прониза съзнанието й.
- Балодис! – извика звънко и потъна в прегръдките й. Два вихъра, гълъбовосив и нежнозелен, се увиха един около друг, затанцуваха заедно, сляха се и заблестяха. Отново се превърнаха в красиви жени и се загледаха в очите. Не можеха да се нарадват една на друга. В този момент Сара улови познато слънчевожълто трептене. Усмихна се до уши и зарадвано се устреми към прегръдките на Солриг.
- Е, нашето момиче се завърна – изрече с топъл глас слънчевият мъж. Идете да си поговорите, аз ще се присъединя по-късно. Имам още работа тук.

България, по византийско време

Неош стоеше насред пламъците. Знаеше, че има много важна задача. Трябваше да спаси Сара. Тя беше някъде тук, а той бе виновен за това, че тя е в опасност. Трябваше... той се огледа объркано. Тук беше ханът, нали? Тук щеше да открие любимата и да оправи грешката си. Да, онези мъже я нападнаха, после запалиха всичко. Но ако той беше достатъчно търпелив, ако стоеше тук, колкото е нужно, сигурно щеше да успее да промени нещо.
Потърка чело. Бе я държал в ръцете си и бе оплаквал смъртта й. Но това не можеше да се случи, не и завинаги. Трябваше да има шанс! Иначе не би могъл да го понесе, не би могъл да се примири. Какво се бе случило? Защо не можа да я защити? Та той бе много силен, бе преборвал по осем противника наведнъж. Никой не смееше да го предизвика. Как така не можа поне да зашемети един от нападателите? Бе вложил цялата си отчаяна сила и не постигна нищо.
Сигурно това беше наказанието му за предателството. Още в мига, когато изрече думите, Неош бе разбрал, че е направил огромна грешка. Беше се надявал, че е поправима, но явно Бог бе решил да го накаже. „Защо нея??? – изкрещя той към небето. – Защо не мен? Нали аз бях виновен? Аз бях подлият предател, който падна толкова ниско и провали всичко... Защо сега тя е мъртва, а аз съм жив?”
Когато изрече последното, младият мъж изпита странна несигурност. Отново беше объркан. Не разбираше какво му става, беше така от часове. Всичко бе някак неестествено, някак... призрачно. На моменти сякаш губеше връзка с реалността.
На изток небето посветля, но за Неош долината беше все така сива. Уж същата, а покрита с необичайна мъгла в свежото юлско утро. Дори и умиращите пламъци от пожара бяха някак унили. Изглеждаха студени, не го докосваха. А той искаше нещо да го изгори. Да го събуди и да го накаже. Искаше да изпита всичката болка, която Сара бе понесла, за да намери в страданието сили да я спаси.
Само че Сара я нямаше. Някъде сред пепелището бяха овъглените й останки, но Неош не искаше да ги вижда. Искаше да вярва, че все още може да направи нещо. Трябваше да може! Само малко да си почине, да си върне силите. Да се измъкне от сивата мъгла, която го обгражда отвсякъде. И после щеше да намери начин да й помогне или щеше да остане тук завинаги.



към Синьото мънисто - 3
към страницата

понеделник, 12 февруари 2018 г.

Синьото мънисто - 1


Всичко това може и да не е вярно, но ако е, би било толкова красиво...

Финият свят

Балодис почувства приближаването на любимия си отдалеч, както винаги. Обзе я добре познатото и приятно усещане, че е завършена и цяла. Всичко наоколо се озари от прекрасната слънчевожълта светлина, която той носеше със себе си. На устните й се появи неволна усмивка.
После обаче усмивката бързо се стопи. Тревогата на Солриг беше осезаема и се предаде и на нея. Балодис знаеше какви новини й носи той. Очакваше ги от известно време.
Беззвучно попита:
- И двамата, нали?
- И двамата – въздъхна той. – Не е добре това, никак не е добре. Хайде, да вървим да ги посрещнем.

България, по византийско време

Нямаше време. Трябваше да отиде там веднага. Трябваше да я спаси! Глупак такъв, колко много бе сгрешил! А сега може би беше късно. Трябваше да бърза, да поправи грешката си.
Всичко беше в мъгла. Неош не помнеше как е стигнал до хана. Познатата постройка се издигаше като неясен силует в тъмнината. Откъм конюшнята се дочуваше пръхтене. Лунният сърп беше съвсем тънък, изглеждаше почти незабележим на сивото небе. Носеше се горчив, натрапчив мирис на прясно окосено сено.
Мъжът се промъкна под прозореца и тихо подсвирна. Изчака малко и повтори, но не чу отговор. Надникна и я видя. Спеше кротко, обърната настрани, подложила ръка под главата си. Не беше разплела дългата кестенява плитка и тя се извиваше като лъскава змия между гърдите й. Синьото герданче, което й беше подарил, блещукаше в тъмнината.
Въздъхна с облекчение. Не беше закъснял. Слава Богу! Веднага щеше да я събуди и да избягат заедно. Тоя път вече щеше да е само негова, щеше да я пази от всичко.
Пъргаво прескочи през прозореца в стаята. Прошепна името й, но тя не го чу. Повиши глас, докосна рамото й и я разтърси. Жената не помръдна и Неош взе да се плаши. Погледна дали диша - дишаше. Но защо тогава не се събуждаше? Да можеше да си проясни размътената глава и да проумее...
Накрая реши, че няма време да я буди. Наведе се да я вземе на ръце.
В този момент вратата на стаята с трясък падна на пода. Някакъв въоръжен мъж нахлу вътре и се хвърли напред. Последваха го още двама. Жената се събуди светкавично. Стиснала в ръка малък, но остър нож, тя седеше прилепена до стената и очите й шареха от един силует към друг. Ирисите й светеха в тъмното като котешки.
Неош видя византийските им дрехи, различи в тъмното знака на Алипий. Обзе го отчаяние. Той ги бе довел. Сега и двамата щяха да загинат заради глупостта и ревността му. Дали го бяха видели вече?
Докато я дебнеха в тъмното, единият от тях изръмжа:
-              Както заповяда господарят: да изглежда, все едно е работа на разбойници.
-              А не може ли преди това да... – мазно се ухили вторият.
-      Не! – отсече водачът без повече обяснения. – Забрави ли какво ти казах преди? Тя е вещица!
В този момент Неош стовари тежкия си юмрук върху темето на третия нападател. Онзи дори не трепна. Младият мъж започна да раздава удари наред. Войниците сякаш не го усещаха, но той не преставаше да ги налага. Погледна към леглото и видя, че водачът замахва с меча си.
Изведнъж тялото на въоръжения мъж рухна напред, затискайки младата жена под себе си. „Ще я смаже, трябва да я измъкна” – помисли си Неош. Тя не помръдваше, сигурно беше изгубила свяст. Другите двама бойци се опитаха да изправят своя водач, но той се свлече на пода. От гърдите му стърчеше малкият остър нож на ханджийката. Неош го погледна бегло, после посегна към нея и замръзна на място. През дълбоко прерязаното й гърло кръвта изтичаше на тласъци. Тялото й потръпна няколко пъти, после се отпусна.
Неош се спусна към нея и я прегърна. Закрещя името й: „Сара! Сара! Сара!”. Разтърси я няколко пъти, сякаш би могъл да я върне към живот. После, отчаян, я остави и отново се насочи към двамата войници. Те нищо не опитаха да му направят, сякаш изобщо не го бяха видели. Вместо това се хванаха да чупят дървени вещи и да ги трупат на камара. Не можа да им попречи. Въртеше се, безпомощен и объркан, не разбираше защо нищо не се подчинява на волята му. Продължи да обикаля замаян наоколо и след като странноприемницата пламна и погреба под горящите си отломки тялото на любимата му.




вторник, 23 май 2017 г.

Внукът на ковача

Шумът от улицата неумолимо проникваше в съня му. Не беше аларма – да го изключиш и да пропуснеш първия час. Нямаше вече аларми, нито училище. Нямаше я и майка му, да го скастри за излежаването. Калин въздъхна и нахлузи старите джинси. Слънцето едва се подаваше над гората.
Излезе навън. Хората се стичаха на площада с угрижени лица. На полуразрушената естрада стояха трима въоръжени мъже. Около очите им имаше тъмни кръгове от недоспиване, но по-важното бе ужасът в зениците. Един от тях пристъпи напред и викна:
- Хора! Няма какво да увъртам, ще го кажа направо. Нощес видяхме змей!
Множеството ахна, после замлъкна ужасено. Някой треперливо се обади:
- Ама дракон ли? Истински?
- Дракон, змей, ламя, динозавър, все тая! – гневно изрече друг от въоръжените. – Който им разбира, да каже какво е. Важното е, че и това ни дойде до главите.
- Стреляхме го – додаде третият. – Куршум не може да го убие. Трябва друго оръжие, а не знаем какво. 
Сега вече тълпата се разшумя. В горите около селото имаше какви ли не създания, които само чакаха да настъпи нощта, за да нападнат. Вълци, мечки, рисове, лъвове и дори снежен барс. Магическите бяха не по-малко. Вече бяха застреляли един върколак със сребърен куршум, а група вампири намери смъртта си от хайка, въоръжена с ясенови колове и светена вода. Само змей досега не се бе появявал.
Същите тези хора, които сега се гледаха безпомощно, доскоро биха потърсили в гугъл решението на проблема си. Нещо повече: не биха имали такъв проблем. Но сега всичко се бе променило. Само за няколко дни Бързата война превърна техния защитен свят в непознат кошмар. Имаше земетресения и промяна на релефа. Повечето от околната суша изчезна. Селото, обградено от гори, вече се намираше на остров. И никой не знаеше съществува ли другаде земя, цели ли са градовете, живи ли са близките им. Не знаеха и нямаше как да проверят. Нямаше ток, телевизия, интернет. Затова пък изведнъж много хора се оказаха с различни паранормални способности. Вероятно някаква особена радиация бе причинила това.
Живееха на острова от месеци и все повече губеха надежда, че отвъд водата има някой оцелял, който ще ги намери. Обработваха земята, за да се изхранват. Дежуреха, за да поддържат огъня. Дежуреха и за да се отбраняват. Но ето че тая сутрин дежурните бяха донесли лоши новини.
Някой бутна Калин по рамото и той се обърна. Моряна, внучката на съседите, го гледаше напрегнато право в очите.
- Ела да поговорим – прошепна му тя.
Знаеха се от деца, прекарваха тук ваканциите. Не бяха се виждали много време, а когато се срещнаха преди няколко месеца, Калин бе изгубил ума и дума от хубостта й. Сигурно между тях щеше да пламне ваканционна любов, но дойде Бързата война и шестнадесетгодишното момиче неочаквано се превърна в селската вещица. Тя лекуваше, виждаше отвъд границите и всички се допитваха до нея. Знаеше кое как да се направи, макар никога да не го бе учила. Когато повика Калин, той се изплаши, но знаеше, че на Моряна никой не отказва.
- Ти си внукът на ковача – натърти девойката, опирайки показалеца си в гърдите му.
- Вярно е, дядо си пазеше работилницата... – започна Калин, но се спря посред думата и присви очи. – Какво ще искаш?
- За змея е нужен меч. Като старинните. Със заклинание.
- И понеже дядо беше ковач, аз...
- Да. Ще го изковеш и ще убиеш змея.
- Извинявай, Мори, не че ти отказвам, но... погледни ме. Аз съм хилав. И не знам нито едно заклинание. Нито пък имам представа как се кове меч.
- Не виждам друго, Калине. Само това. Ти ще го изковеш, ти ще убиеш змея. Просто го направи. Щом е писано, значи има начин да стане – и тя понечи да си тръгне. Младежът я хвана за ръката:
- Почакай. Защо не каза пред всички?
- И ти не казвай. Магията не е за пред всеки.
- Я чакай малко! Магия? Знаеш, че нямам паранормални...
- Имаш връзка с родовата памет. Виждам те. Просто извади всичко.
И си отиде.
- Страх ме е... – прошепна Калин. Но тя не го чу.  

Калин стоеше пред вратата на работилницата с чук в ръка. Не бе намерил друг подходящ инструмент, а се съмняваше, че някъде ще открие ключове за ръждясалия катинар. Чувстваше се толкова тъпо, колкото и изглеждаше. Само преди няколко месеца, бе дошъл тук, в празната къща на баба и дядо, натирен от родителите си да учи за матура. Те се надяваха никой да не го разсейва, но така и не проумяха, че това, което му пречи на ученето, е в главата му. Там се вихреше един вълшебен свят от феи, магьосници и дракони. Само че Калин мечтаеше просто да стане писател и да разказва невероятните си истории. И през ум не му минаваше някой ден да участва в истинска фантастична сага. Затова сега беше смешен сам на себе си, с огромния чук в слабите си ръце. Обаче змеят в гората не беше смешен. И момчето замахна.
Вътре беше пълно с паяжини. Калин отвори заялите капаци на прозорците и седна на малко столче в средата на помещението, да помисли.
- Дяди, дяди, направи меч! Истински!
Споменът се яви неочаквано и той му се остави. Тогава беше едва на четири, но вече мечтаеше за славни битки. Видя се как полита нагоре в силните ръце на дядо си, а после – как със затаен от възхита дъх държи малък затъпен меч от ламарина.
- Може ли да убие дракон, дяди?
- Може, Калинчо. Направил съм му заклинание.
Дядо му сигурно се бе шегувал, но сега вече нямаше шега. Калин се опита да си спомни какво е чел за мечовете в интернет, преди мрежата да изчезне. Не беше много. Налагаше се да импровизира. Ето, знаеше израза „желязото се кове, докато е горещо“. Чувал бе малко и за закаляването. Виж, заклинание нямаше как да съчини.
Защо изобщо се занимавам с тия глупости, каза си. Но знаеше защо. „Тия глупости“ бяха днешната реалност. При  зловещите нощни нападения загиваха хора. Нямаше избор.
Следващите дни Калин прекара затворен в работилницата на дядо си. Разпали малкия оджак, изрови парчета метал, които му се струваха подходящи. Събра смелост и опита да нагрява и да удря с чука. Първото му творение беше криво и намачкано и не приличаше на никоя позната вещ. Следващото имаше приблизителна форма на меч, но никакво острие.
И Калин продължаваше да удря и да удря с тежкия чук, а потта рисуваше черни вади от сажди по голите му гърди. Понякога мисълта за изхода от предстоящата битка се опитваше да обсеби ума му, но той я натикваше незабавно обратно на дъното, все едно и нея бе ударил с чука. Вечер се довличаше до леглото, за да дремне и хапваше набързо храната, която напоследък някоя добра душа му оставяше. Сутрин скачаше още сънен и отново нахълтваше в работилницата, решен най-накрая да изкове проклетото оръжие.


Там го завари Моряна в края на третия ден. Седеше на столчето, вперил поглед в блестящия меч на масата. Не забеляза гостенката веднага. Тя се приближи и застана до него мълчаливо. Двамата гледаха оръжието, което меко сияеше в здрача.
Нямаше смисъл да пита защо Моряна бе дошла точно сега, откъде бе знаела, че мечът е готов. Сигурно нямаше нужда да й казва и това, как в транса на ударите с чука си бе спомнил всичко за коването на оръжие. Всичко, което никога не бе знаел. С всяко движение мишците му бяха заяквали, а ръцете му бяха добивали опит, който се добива за години. Гледаше метала и знаеше къде да го изтъни и къде – да го заточи; как да закали повече периферията, за да може вътрешната част да остане гъвкава и да свисти като жила при движенията на боеца. Как да го излъска и как да положи върху него знак, който виждаше за пръв път, но го познаваше отлично, защото предците му го бяха отпечатвали от векове. А накрая, когато лъскавото оръжие вече лежеше на масата и само върховете на пръстите му го докосваха, устните му сами изрекоха древните слова на заклинанието.
Вечерта настъпи. Калин посегна и мечът легна в дланта му. Моряна го прегърна. Извади стрък здравец и го закичи с треперещи ръце.
Отдалеч се дочу ревът на змея. Младият мъж пристъпи навън и луната го огря. После тръгна към съдбата си.



сряда, 3 май 2017 г.

Непознатото ръчно плетиво - любопитно

Ръчното плетиво има богата, многовековна история. То съществува, откакто хората си изработват дрехи. В последните два века обаче, благодарение на развитието на технологиите, от една страна и на медиите – от друга, техниките и стиловете на плетене се разнообразяват изключително много. Днес, в ерата на интернет, обменът е свободен и интензивен. И все пак, не всичко в изкуството на плетенето е широко познато.
Ще ви разкажа за някои интересни, по-малко познати техники на плетене. При някои от тях има и съчетаване с други текстилни изкуства.
Фрийформ /скрамбъл/ е стил в плетенето на една кука, който дава възможност майсторката да развихри въображението си. При него в неправилни форми се съчетават елементи, изплетени от прежди с различна текстура и цвят, включително и такива с ефекти. Използват се най-различни мотиви и бримки. Доста често има обединяваща тема, например цветя или морско дъно. Обикновено изделието е с подчертан релеф. Възможно е да бъде много пъстро или да съчетае в себе си няколко нюанса на един и същ цвят. При фрийформ се търси единство в разнообразието. Талантливият творец ще успее да създаде истинска картина със своите прежди, така че срещата с подобно плетиво да бъде незабравима. В стил фрийформ може да се изплете всичко, тъй като отделните части са малки и се прикачат една към друга както е нужно  , за да се постигне необходимата форма. При този начин на плетене елементите се съединяват плътно или направо се плетат един от друг.
Чанта фрийформ - лична колекция

Не е така при ирландската дантела. За нея не може да се каже, че е малко позната, напротив. Тя е една от най-популярните в днешно време дантели, тъй като се изработва сравнително лесно на една кука, а не отстъпва по красота на старовремските творения, плетени със совалки и игли. Също като фрийформ, ирландската дантела се състои от отделни елементи. Само че тук майсторите се придържат към характерните мотиви. Обикновено тази дантела е едноцветна или с малко на брой аристократично съчетани цветове. Разнообразието на видовете конци също е по-малко. Най-често в такъв стил се изработват фини изделия – блузи, рокли, дори булчински воали, затова за тях се използват нежни, тънки конци. За разлика от фрийформ, елементите тук са разположени на разстояние и съединени помежду си с красива мрежа, изплетена с кука или с игла. За да се съединят правилно частите, те се прикрепят с карфици върху достатъчно твърда, но пробиваема основа /например дебел дунапрен/, с лицето надолу. Трудничко се плете мрежа с такива ограничени движения, но пък резултатът си заслужава.

Ирландска дантела - лична колекция

Поанлас /френска, румънска дантела/ съчетава в себе си плетене на една кука и плетене с игла. Първоначално се изплита достатъчно количество шнур на една кука. Той се изработва лесно и служи за основа на плетивото. Моделът се начертава върху парче плат или хартия и шнурът се разполага по очертанията, като се тропосва и съединява, където е нужно. Следва запълване на кухите части с конец и преплитане на този конец с помощта на игла по такъв начин, че да се получи едно невероятно ювелирно изделие.

Поанлас - www.zhenomania.ru

Ако видите чанта, шал или шапка с огромни бримки, преплетени на групи по няколко, това е техниката брумстик. При нея бримките се нанизват върху много дебела кука или друг подходящ предмет /линийка, банкова карта/. Така те стават много големи, а при последващото им изплитане в групи по няколко наведнъж се получават красиви фигури.

Брумстик - www.veneza.ru

Като говорим за големи бримки, напоследък е на мода плетенето с ръце. Производителите откликват на всяка нова идея и на пазара може да се намери много дебела прежда, която е подходяща за работа в такъв стил. Нищо особено няма тук, при издърпването на нишката се възпроизвежда движението на куките. А който не иска да работи със свръхдебели конци, може да си купи така наречената Т-шърт прежда. Или да си я приготви сам, от старите си тениски. Освен за плетене с ръце, такава „прежда“ може да се ползва за изработване на импровизирани домашни килимчета. Ивиците плат се прикрепят една към друга, като се оплитат със здрав конец. Килимчето може просто да прилича на вита баница, но с повече въображение може да стане и истинско произведение на изкуството.
Не можем да не споменем и амигуруми – изкуството да се изработват плетени на една кука триизмерни кукли. Корените му са японски, но то отдавна шества по целия свят. Назовете който и да е анимационен герой и почти със сигурност ще можете да го намерите в интернет – изплетен като амигуруми фигурка. Всяка майсторка има свои тайни и свои авторски схеми. Куклите варират от стилизирани и много изчистени образи, до истински плетени скулптури, повтарящи всяка подробност на оригинала. Представете си например зайче в кошничка, а около него розички – и всичко това високо 10 см. Да, определено кученцата, котенцата и зайчетата преобладават. Но съм виждала и еротични фигурки, и герои от филми на ужаса…

Амигуруми - лична колекция

Все по-популярен напоследък става тунизийският стил на плетене. При него се използва кука с кукичка на върха, но тя е дълга. Тунизийското плетиво съчетава елементи от плетенето на една и на две куки. При всеки ред в едната посока бримките се вземат на куката, а после плетачката се връща в обратната посока и ги изплита така, че да ги затвори. Оригиналното тунизийско плетиво е пъстро и красиво, майсторките изработват по този начин всичко, което другаде се прави на една или две куки – дрехи, килимчета, покривки и какво ли не. Интересно е, че по-малки елементи могат да се изплетат в тунизийски стил с малка кукичка. Такива често се използват като съставни части на ирландската дантела, тъй като имат много красив релеф.

Тунизийско плетиво - www.perchica.ru

Интересно е да се знае, че някои техники, за които се употребява думата „плетене“ всъщност не са плетиво. Това са плетенето на мрежи и макрамето. При тях не се образуват бримки, а възли, които са с доста по-различна форма и начин на постигане. Те са умения, чиито корени се крият в древността и са свързани с две неща – възловото писмо и мореплаването. Едва ли някой може да каже доколко двете са свързани помежду си, но най-вероятно са. Древният човек е търсел практичност в изработваните предмети, но също така се е опитвал и да си осигури мистична закрила в опасните начинания. Съчетанието от двете родило цяла система от възли, които били използвани при всякакви видове транспортни средства и примитивни уреди – от корабите до каруците. Често, когато искаме да кажем за нещо, че е здраво закрепено, казваме „вързан на троен моряшки възел“. Но едва ли знаем как наистина се прави такъв възел. Днес тези техники са познати на скаутите и на любителите на някои екстремни спортове. И на майсторите на макраме.
Ето и няколко текстилни изкуства, които не са плетиво, но също ползват като материал различни видове прежди. Мисля, че ще ви бъде интересно да се запознаете с тях.
Ганутел  е техника, при която нишките се усукват в рамка от тел, докато я запълнят изцяло или частично. Такава рамка се изработва за всеки отделен елемент от изделието, например листо на цвете. За да се закрепят добре нишките, телта първо се навива като пружинка, а после й се придава формата на елемента. Конците се вмъкват между завивките на телта, като същевременно се подреждат по специфичен начин, който придава на творението красота и позволява по-добре да се имитират оригиналите. С ганутел най-често се изработват декорации и бижута. Някои по-елементарни изделия могат да се изработят от напълно неопитни хора. Но, разбира се, като при всяко изкуство, и тук има висш пилотаж.

Ганутел - www.luckytoys.ru

Японското изкуство темари изумява със своя финес. Най-простичко, то представлява бродерия върху текстилна топка. Топките се правят от остатъци от стари кимона и се използват за игра. Изработването е едновременно простичко и много, много сложно. Виждайки тази красота, човек трудно би повярвал, че се започва с това, да се смачка ненужно парче плат на топка и да се омотае с прежда. Аз опитах веднъж, макар да не стигнах до края. С учудване установих, че дори и без никакъв опит, след достатъчно навиване на преждата, топката се получава с правилна форма. След преждата, отгоре се намотават по-фини конци в същия цвят. Целта е да се получи идеално гладка повърхност. За да може бродерията да има съвършена форма, площта на кълбото се оразмерява с помощта на най-обикновена ивица хартия и забиване на карфици на определени места. Резултатът е по японски прекрасен.

Темари - www.goblenite.net

Разнообразието в света на плетивата е огромно. Един хендмейдър може с години наред да изучава различни техники и пак няма да знае всичко, нито пък ще може да реши кое е „неговото“ изкуство. Аз самата проучвах и опитвах дълго време и все още се чувствам като в богато заредена сладкарница.

 За мен беше удоволствие да споделя с вас част от наученото. 

неделя, 23 април 2017 г.

Непознатото ръчно плетиво - историята, част 2

Малко известен е фактът, че другият много известен днес метод – плетенето на една кука, всъщност се е появил едва през XIX век. Може би някой ще възрази – ами дантелите? Та нали те са от XIV- XV век? Така е. Но тази дантели не са били плетени. Те са изработвани, като плътни ивици плат или друга тъкан са били съединявани с красиво преплетени конци. Но това е ставало с помощта на игла или совалка. Ажурите на една и две куки, които познаваме днес, се появили много по-късно. Майсторите дори не ги признават за истинска дантела.
Изкуството на дантелите се развило първо в Западна Европа, по-късно и в Русия. Оформили се школи в много градове. Техните изделия се различавали както по използваните техники и инструменти, така и по мотивите, които се включвали в творбите. Единствената българска школа е Калоферската. Тя е характерна с взаимстването на елементи от дърворезбата, която по това време е била изключително добре развита и днес грее от иконостасите на църквите и таваните на възрожденските къщи.
Дантелите, изработвани в западноевропейските и руските градове носят имената на школите си, но те имат и едно общо име – брюкселска дантела. Интересна разновидност е брюгската дантела, която се плете на една кука, но стилът й е такъв, че напомня дантелите на совалка. Просто плътната част, която обичайно би трябвало да е ивица плат, при тази дантела се изплита с куката.

Воал от брюкселска дантела

Макар че оригиналните дантели не са плетиво, беше необходимо да разкажа за тях, тъй като те са свързани с по-нататъшното развитие на плетачеството.
А сега ще се върна на плетенето на една кука. То се появило едва през XIX век. В женски списания от този период се откриват модели, под които подробно е обяснена техниката на работа. Това води до извода, че изкуството е било ново и слабо познато. Но ето ви и още една изненада. Закривената кукичка първоначално не е била използвана за плетене, а за бродиране на гергеф! С нея платът се пробождал отгоре и нишката се издърпвала. Едва след това започва усъвършенстването на новата техника и много бързо тя става модна и популярна. Бедните жени плетели и продавали, за да се препитават. А богатите дами се учели да държат своите скъпи сребърни кукички с дръжки от слонова кост елегантно, за да привличат вниманието върху красивите си, нежни ръце.
Един от факторите, който способствал за масовото навлизане на плетенето на една кука, била индустриализацията. Производството на конци и прежди станало евтино и плетачките лесно можели да си позволят да си купят материали. А според теоретиците, изделията на една кука „гълтат“ повече нишка.  

Ажурите на една кука се наричат още немска дантела

Огромен напредък в този вид плетиво се отбелязва в средата на XIX век, когато госпожица Риего де ла Бланшардие издава книгата си с модели на ирландска дантела. Ирландската дантела, по мое мнение, е може би най-красива от всичко, което може да се изплете на една кука. Тя има всички достойнства на оригиналните дантели, но освен това ги и надгражда. По-късно ще ви разкажа повече за нея.

Оттогава са изминали 170 години. През това време плетачеството се е развило много, но основните бримки са си все същите. Само въображението лети, лети и създава красива магия. Днес се изработват най-разнообразни изделия, включително такива, които съчетават в изработката си плетене на една и две куки, шиене, бродерия и най-различни други техники на ръкоделие. Масовото навлизане на интернет доведе до обмен на идеи и възможности за обучение. Изкуството на плетенето се усъвършенства с всеки ден. 

Данните и снимките са от www.liveinternet.ru

неделя, 2 април 2017 г.

Непознатото ръчно плетиво - историята, част I

Когато стане дума за ръчно плетиво, обикновено си представяме вълнени чорапи и пуловери на плитчици или пък онези дантелени салфетки със странното име „мильо/миле“, които май вече никак не са на мода. Едва ли си даваме сметка колко огромен и разнообразен е светът на плетивата.
А той няма как да е друг, след като плетенето съществува почти, откакто човекът е започнал да си изработва дрехи.
Според  Уикипедия, най-старите запазени плетени вещи са датирани от III-V век. Това са чорапи, открити в коптска гробница, както и перуански артефакти. Нека обаче направим уговорката, че плетивата все пак не са от камък и трудно се запазват. Най-вероятно плетенето е съществувало много  преди това.

Коптските чорапи били пригодени за носене с обувки тип джапанка

Изучавайки рисунките по древногръцки вази, Уилям Фелкин предполага, че тесните панталони по тялото, с които са изобразени пленените троянци, всъщност са плетени. Той прави и предположението, че платното, което Пенелопа всяка нощ разнищвала и на другия ден наново тъкала, всъщност не е било платно. Според него то е било плетиво, защото то е много по-лесно за разплитане и така цялата история става по-логична. Разминаването обяснява с грешка в превода.
Викингите пък плетели с игла. Това бил много специфичен начин на работа, а готовото изделие не можело да се разплита с дръпване на нишката. То било много здраво… но не и на местата, където се връзвала следващата нишка. А тези места били много, защото конецът се вдявал в иглата, както за шиене и се отрязвал, преди да се започне работа с него. Тази техника била известна в Англия, Германия, Норвегия, Финландия и Русия. На някои места тя се запазила чак до началото на ХХ век.
След известен период на забрава, през XIII век плетаческото изкуство се възражда в Западна Европа. Отначало изделията били предназначени само за богатите, защото изработването им било трудоемко и това ги правело скъпи. Трябва да кажем, че това не били груби вълнени чорапи, а копринени творби на плетаческото изкуство, с качество, близко до днешните фини чорапи – плътност 20 дение. 
 През 1589 г. английският свещеник Уилям Ли изобретил първата плетачна машина. Но тя не станала популярна, защото тогава не било възможно да се изработят достатъчно тънки игли за нея.

Уилям Ли

Машината на Уилям Ли

През XVI век идват на мода плетените ръкавици, малко по-късно вече се плетат барети и пуловери. С развитието на плетаческите техники започват да се обособяват различни стилове. 

Епископски ръкавици, плетени със сребро

Панталони на курфюрст Август Саксонски, 1552 г..


Интересна е историята на аранското плетиво, за което има запазени данни от XVIII век. Населението на островите Аран, Ирландия, се препитавало предимно с риболов. Жените на рибарите плетели за своите съпрузи пуловери, чорапи и клинове с различни видове плитки и кръстосвания. Както често се е случвало с елементите на облеклото, те не били просто за красота. Преплитанията символизирали рибарските мрежи и представлявали защита, пожелание за успех и богат улов. Както при дантелите и шевиците, всеки елемент носел своето значение, един от най-често използваните  бил „дървото на живота“. Всяко семейство имало своята характерна шарка. Легендата разказва, че понякога по пуловерите и чорапите се налагало да разпознават телата на удавените рибари. През ХХ век плетивата с арански мотиви излизат на пазара. Днес плитките са един от най-употребяваните елементи при плетенето на две куки. 

Аранско плетиво

Дървото на живота



Данните и снимките са от сайтовете:
www.vnitkah.ru
www.liveinternet.ru
www.wikipedia